Антони Герасимов: Скептицизмът е здравословен. Но скептицизмът не е равен на параноя

От Фейсбук профила на политолога Антони Герасимов

Не съм криминалист и нямам намерение да се превръщам в такъв. Но съм политолог и случаят „Петрохан“ постави пред мен въпроси, които не са криминални, а обществени.

Всичките ми мнения по конкретиката на случая тежат колкото тези на всеки друг гражданин. Нямам повече информация от когото и да било. Затова няма да тълкувам доказателства, да броя секунди от видеа или да рисувам линии по кадри.

Едно обаче видях ясно - скъсване с рационалността в собствения ми информационен балон.

Категоричността, с която хора защитават тези, разполагайки със същото количество информация като средностатистическа баба от Родопите, е притеснителна. Не защото е грешна, а защото е абсолютна.

В рамките на няколко дни станах свидетел на странен когнитивен дисонанс: от една страна - институциите са всесилни и способни да прикрият мащабна конспирация без нито едно реално изтичане, от друга - същите тези институции са толкова некадърни, че не могат да открият движещ се кемпер в продължение на дни.

Не може и двете да са верни едновременно, а добре знаем какво е мнението ни за системата през останалата част от времето.

Разбирам недоверието. Институциите са си го заслужили. Скептицизмът е здравословен. Но скептицизмът не е равен на параноя.

Лично аз бих бил по-склонен да повярвам в прикриване на некомпетентност и замазване на грешки и изпусната ситуация от контрол, отколкото в сложно координирана конспирация. Причината е проста - познаваме нивото на институционален капацитет в страната.

Вместо това се нагледах на стопкадри, жълти кръгчета около сенки, анализи на снежинки и геометрия на фарове. Не видях обаче готовност да се допусне по-прост сценарий, че може би сме попаднали на един от онези ужасяващи, но банални случаи, които сме свикнали да гледаме в чужди новини. Всичко друго, но не и това!

Политическото недоверие се превърна в политическа параноя. И ако изобщо е имало активно мероприятие от институции и служби, то вероятно е било не по създаване на сложна конспирация, а по оставяне на достатъчно информационен вакуум, в който обществената енергия да се изразходва в безумни теории, за да не питат важните въпроси:

Как така не беше открит кемперът в продължение на дни?

Какво налага отлагането на споделянето на информацията, че е открита работеща камера на мястото.

Кой назад във времето не си е свършил работата и е позволил родители доброволно да пращат децата си на подобно място за дълъг период от време, изключвайки ги от образователната система?

Как частна инициатива действа със самочувствието на държавна структура в даден регион?

Това са системни въпроси, а не филмови. Който и от сценариите да е верен, институционалната некадърност е спомогнала всичко това да се случи, без задължително да е забърката в сложен сюжет по прикриване на нещо повече от собствената си некадърност. Жертвите заслужават истината, каквато и да е тя, да излезе наяве, но за обществото е по-важно институциите да бъдат притиснати по въпросите, които са с обществено значение.

Колкото повече в балона продължава отказът да се допусне, че случаят може да има по-просто обяснение, толкова по-уязвими ще станат същите тези хора, когато утре се позоват на Бръснача на Окам срещу нечии други теории.

Рационалността не означава доверие. Означава последователност. Ако я изгубим, ще започнем да виждаме заговор навсякъде - дори там, където има само човешка глупост, страх и провал на институциите.